Автобусът от Пловдив бавно спира на болницата. „Тихо утрото е влязло в този градски шум…“ отеква гласът на Наско и БТР по Радио 1 Рок. Шофьорът сънено натиска някакво копче и голямото метално чудовище изпуска навън всички нас – вечните пътници, бързащи за някъде. Чувствам се като един съвременен Йона, изхвърлен на сушата от устата на големия кит. Мирише на банички и вторник сутрин.
Само след 7 мин. вече съм на „Михо Стефанов“. Това е малка уличка, която носи името на касиера на революционния комитет в Татар Пазарджик, основан от Дякона Левски, перз Възраждането. Имам си свой ритуал. Всяка сутрин, преди да поема по нея, оставям на входа й душевната си раница с ежедневните тревоги и планове. Ей така – за малко, после пак ще си я взема. Сега обаче ми предстоят 100 метра блажено Спокойствие. Грохотът на колите е зад гърба ми и вече прилича на човек, който крещи по телевизор с изключен звук. Чувам само Времето, спряло тук, за да си поеме за кратко дъх.
Къщите са се сгушили страхливо една до друга от двете страни на улицата, за да се топлят през нощта. Коминът на една от тях вече пуши, като самотен заклет пушач. Един късно събуден петел кукурига със самочувствие и няколко всеотдайни домашни кучета му отговарят от дворовете.
Под една асма някой добър самарянин е поставил кафе машина. Докато си пускам дълго кафе със сметана, наблюдавам една почти бяла котка. Настанила се е важно върху купчина окапали листа. Веднага й изпращам покана за приятелство – „Писи, писи, пис, мац, пис“, но тя ми отговаря с поглед, пълен с пренебрежение, който ми казва „Разкарай се!“. Жалко, че жена ми не е тук! Тя е специалист в това отношение!
Пия кафето си на големи глътки. Един изоставен сиво – син опел със спукани гуми стои тъжен. Някога в него някой е бил щастлив. Днес обаче той стои тук като стар добродушен портиер, който посреща и изпраща хората.
Стигам до края на улицата, а денят наднича от ъгъла и ми се плези.
Време е! Вторникът ме очаква…
