Дааа, още един от моите героите си отиде завинаги вчера. Любиша Самарджич пое гордо към Вечността, борейки се докрай с коварната болест. За едни той ще остане симпатичният смахнат бръснар Шурда от „Горещ вятър“ с мрежичка на главата, който има ниско кръвно, забърква каши и пие кафето си легнал, издавайки само едно „Лелееее“  в знак на учудване и безизходица. За други Любиша (или „Смоки“, както е известен в цяла бивша Югославия) е усмихнатият двуметров полицай от „Петльово бърдо“,  женил се 4 пъти, грижовен баща на 5 деца, който се бори с превратностите на съдбата с чувство за хумор и житейска мъдрост. Трети пък го свързват с новогодишните програми на Българската национална телевизия от преди двадесетина и повече години. Аз пък го виждам там – до небесните врати - как танцува под звуците на „Асад адио“, затворил блажено очи, представяйки си един по-красив и справедлив свят, на фона на топлата белградска вечер и шума на течащата наблизо Сава. Без да искам се върнах към 2009 г, когато почина Майкъл Джексън. Бях излязъл по работа из центъра. Минах случайно през пощата, където видях група младежи, облечени като Майкъл. Те слушаха неговата музика, пееха неговите песни, а някой беше нарисувал със спрей една звезда и името му. Тогава си казах „Боже господи, този човек не е мъртъв. Той ще живее вечно във всички онези безброй почитатели на неговото изкуство!“ Същото важи и за Смоки и неговото кино. Ще помня вечно харизмата му, добротата, която излъчваха очите му, чаровната му усмивка, която изразява едновременно задоволство и учудване.  Ще помня и ще пазя в сърцето си всичко това, което го направи безсмъртен….